18.06.2018

Updated: Apr 17, 2019

На пръв поглед бе един съвсем обикновен ден – започна нормално и даже се разви в доста приятен понеделник. Класното ми по китайски мина добре, забавлявахме се и дойде време да си тръгвам, защото вечерта бях на театър.


С eokd приятелка се срещнахме пред училище и точно да тръгнем към „Сълза и смях“ и закапа... Слезнахме на „Гурко“ и се скрихме в подлеза, точно когато дъждът се усилваше. Решихме да го изчакаме да се извали, но междувременно си купихме чадър. Почакахме половин час, но вече трябваше да тръгваме.


Излезнахме и изглеждаше, че не вали особено силно. Направихме точно 10 крачки и установихме грешката си. Чадърът спря да върши каквато и да било работа, водата вече се стичаше по гърбовете ни, но ние все пак продължихме уверено. Не знам дали скоро сте минавали покрай Спортната палата, но ключов елемент в историята са загражденията, които бяха поставени на тротоарите...


Опитахме се да минем от страната на уличката, но ивицата беше твърде тясна, за да вървим една до друга под чадъра и аз изпаднах цялата под дъжда. Реших, че вероятно ще се намокря по-малко, ако заобиколя загражденията от страната на Палатата. Така и направих. Затичах се, за да мина разстоянието по-бързо и да пресрещна приятелката си, но вятърът завихряше дъжда с такава нечовешка мощ, че запращаше вълни от вода право в лицето ми. Бутах напред с всички сили, вече мокра до кости, без да виждам повече от метър напред, но продължавах да тичам, докато не видях малък навес, под който можех да се скрия. Преджапах и стигнах, но от приятелката нямаше и следа.


Обувките ми бяха пълни с вода, от косата ми се стичаше вода, дрехите ми бяха напълно мокри, дъждът продължаваше да се усилва, гърмеше, святкаше, а аз вече замръзвах. След около 20 минути с приятелката ми успяхме да надвикаме стихията и да се чуем по телефона и да се намерим – тя беше в същото течно състояние – вир вода.


Точно всичко започваше да изглежда безнадеждно и се сетих да се обадя на майка ми, с която щяхме да ходим на постановката. Разбрахме се и тя дойде да ни вземе с колата. Влизайки в колата, изстискахме чорапите си навън, изсипахме водата от маратонките и посъблякохме част от мокрите дрехи. Стоплихме се малко в колата и решихме, че все пак не се отказваме да отидем на театър. Следователно ни трябваха сухи дрехи, или поне чорапи и тениски, затова спряхме пред първия магазин.



За наше щастие, това бе „На Тъмно“, където бяха достатъчно мили да ни пуснат да се преоблечем в съблекалните им и момичето, което работеше там ни даде пликчета. Сигурно се чудите за какво са ни пликчета? Това се оказа гениалната идея, която спаси вечерта – купихме си чорапи, но понеже обувките ни бяха мокри, обухме пликчетата върху чорапите си, за да ги запазим сухи и топли... ГЕНИАЛНО!



Отидохме в театъра, а той ... наводнен. Улиците – наводнени. Нищо страшно – пожарната действаше бързо и стегнато и нямаше никакъв повод за притеснение. Все пак такива неща се случват навсякъде по света. Въпреки обстоятелствата, постановката се състоя. Препоръчвам я искрено. Казва се „Забравена от небето“ и признавам си плаках. Много плаках. Не е за всеки, но смятам, че би докоснала част от вас по неописуем начин.


Е, може би четете и си казвате „да, умилителна история, но какъв е смисълът й?“. Трябваше да ви дам малко предистория, за да придобиете идея на какъв тест бях подложена аз самата, от главата до петите... и как спиралата ми НЕ МРЪДНА. О, да! НЕ помръдна. След целият дъжд, който се изсипа върху мен, след плаченето в театъра, се прибрах, погледнах се и забелязах, че гримът ми всъщност изглежда добре. Определено след всичките събития това беше последното, за което мислех, но нямаше как да не му обърна поне някакво внимание.




Обявявам това за ULTIMATE теста, на който един продукт може да бъде подложен. Lash sensational на Maybelline се справи толкова изненадващо зашеметяващо, че се чудя дали да ползвам някога друга спирала. Ако това не ви убеди да ѝ дадете шанс, не знам какво друго би могло!





Пожелавам ви слънчев ден ;)

2 comments